freezone

Какво ли е самотата? Може би има много неща който да се кажат за нея, а може и да няма нужда да се говори за нея. Напоследък доста често се улавям, че мисля за нея - Самотата, моята приятелка и моя кошмар. Някои от Вас сигурно вече си помислиха: “Тоя май нещо е мръднал. Не е с всичкия си горкия.”, да може и така да е. Не знам, нека всеки сам да си прецени какъв съм. Това няма да ме направи по-различен от това, което всъщност съм. И така както си мислих - взех , че измислих: Когато не можеш да споделиш нещо с някого кажи го на всички! И ето, че се захванах да опиша някои мой размисли. Дано да са Ви интересни.
Самотата за мен може би е ежедневие или професия. Аз всеки ден я изживявам отново, всеки ден празнувам и тъгувам с нея. С нея съм даже когато съм в някоя шумна и весела компания, когато съм сред своите приятели, колеги, роднини, заобиколен от познати или непознати. Навсякъде с нея. Доста често се случва така, че се чувствам “свой сред чужди и чужд сред свой” - това май е част от чувството за самота. Интересен е въпросът “Защо се чувствам така самотен?”. Много пъти съм си задавал този въпрос и почти всеки път отговорът се е различавал, и то доста от, предишният. Понякога дори отговорите са си противоречели един на друг. Сега отново ще се опитам да отговоря на този въпрос и ще дам възможност на всеки който желае да прочете моя отговор, да види един кадър от филма наречен “Защо се чувствам толкова самотен?”. А може би ще съумея да покажа не само един кадър а няколко, а защо не няколко епизода. Е нека да започвам пък ще видим какво ще се получи.
Да си призная - не съм от хората дето могат да се похвалят, че имат много приятели. Не съм и от тези дето имат компания с която да се събират често, често. Не съм и от хората дето могат да се отъждествят като част от дадена група. По-скоро мисля, че съм самотник. Понякога се чувствам много добре когато съм сред хората около мен, а понякога имам чувството, че ставам “невидим” за околните. Все пак и аз като всички останали съм се събирал с приятели, отъждествявал съм се с групи и съм се веселил с компании. Та нали и аз съм човек! Само дето, като се върна назад в спомените си виждам как винаги съм бил малко встрани от събитията. Почти мога да кажа, че съм бил страничен наблюдател на живота си. А това те прави по-различен, странен и се сдобиваш с чувството, че другите странят от теб. Тогава започваш да търсиш хора като теб или да се опитваш да промениш околните ти. Е, аз не съм от хората дето се опитват да променят приятелите си (въпреки, че съм се усещал как понякога правя такива опити). Просто когато видя, че пътищата ни се разделят, аз съм се опитвал (а и все още го правя) да продължим заедно напред, поне още малко. Винаги съм се старал да помагам на хората около мен, даже ми беше трудно да се науча да отказвам понякога. Може да звучи нескромно, но никога не съм търсил отплата за помощта си. Даже понякога съм се чувствал неудобно от това, че някой се опитва да ми благодари за помощта като ме почерпи или пък ми даде пари за свършената работа. Ха, аз почти се изкарах светец Не, не съм такъв. Просто казвам тези думи, защото понякога наистина съм се изненадвал когато след доста време се срещна с някого и той ми каже, че съм направил нещо много важно за него, за което аз даже не си и спомням. Имало е и случаи в които един приятел се обръща към мен и ми казва: “Ей, човече колко неща си направил за … а той/тя така да се отнася към теб”. Да си призная, няколко пъти се бях улавял на такива думи и после съжалявах за това. Знам, че съжалението е безсмислена работа, ама когато заради такива приказки се скараш с някой когото считаш за приятел не е никак приятно. Всъщност, като се замисля май аз по подразбиране смятам всички за приятели и съм готов да им помогна с каквото мога. Рядко са се намирали хора към който съм изпитвал обратното. Може да кажете, че такъв тип поведение ме прави да изглеждам малодушен или безпринципен и кара хората да не ме допускат до тях. Ами може и да е така, не знам. Те си знаят, ама никои не ми казва.
Все ми се струва, че хората са спрели да си говорят помежду си. Загубил се е диалогът. Ние се разминаваме унесени в своите мисли, препускаме по пътя на живота. И никои не се интересува от това какво ще стане с другите, как те се чувстват, кое ще ги зарадва и кое ще ги разплаче. Много рядко се срещат хора с които да говориш за вижданията си, за мислите в главата ти, за впечатленията от книга или филм и т.н. Всеки бърза да направи кариера, пари, семейство и малко по малко забравя всички които са били с него до вчера. Хората вече поставят на първо място това да имат пари, слава, добра работа и какво ли още не. А оставят приятелството на заден план. И може би заради това сега пиша тези мой размисли. Вярно е, че и аз не съм много по разговорите, че премълчавам доста неща, че обсъждам ситуациите след като са минали, че провеждам разговорите на лист хартия или на ум. Ами какво да направя, такъв съм си. А и не винаги мога да споделя мнението си, понеже ме е страх да не отблъсна хората от мен.
А е толкова тъжно да няма с кого да седнеш и да си поприказваш, да споделиш мислите си, да погледаш залеза, да изпиеш бутилка ракия, да помълчиш, да вдигнеш къщата с главата надолу и да изправиш косите на комшиите или просто да направиш нещо, нещо добро или нещо не чак толкова добро. Хайде, сега няма да изброявам всички мероприятия Липсата се усеща. И от ден на ден се засилва. А лошото е, че като се замисли човек и нещата стават по-черни. Почваш да виждаш все повече лошите неща а добрите винаги ти се струват малки и незначителни. И така черното започва да става все по черно, а бялото ти се струва сиво. Така човек осъзнава колко е сам.
Абе все неприятни мисли. И най-много ме дразни това, че като се видим с всички тия дето не се обаждат (а вече и аз на тях) и нещата се подреждат така все едно, че не сме се виждали и чували от вчера. И така до следващия път, до следващата случайна среща, до следващия случаен разговор, писмо или каквото и да е. А всичко останало е САМОТА. И ето, че идва някой ден в който самотата вече я има и в срещите, разговорите, писмата и т.н. Когато това стане, вече е дошло време или да си търсиш нови приятели или да седнеш и да си изпишеш мъката - така както направих аз.